Механичните часовници от 19 век и по-рано не са много точни, като натрупват отклонения в рамките на ден, а след няколко дни на тях вече не може да се разчита надеждно да определят времето.

За да продължат да работят, те трябва да бъдат калибрирани, обикновено от часовникари.

Източник на точно време в миналото са обсерваториите. Астроном с телескоп може да определи точното време, като следи слънцето и звездите. След това точното време се предава на обществеността и корабните екипажи с помощта на аудио-визуални знаци, като стрелба с пистолет или вдигане на флаг.

Кралската обсерватория в Гринуич е „основният пазител на времето“, разказва Amusing Planet. За да помогне на намиращите се в зоната на видимост на обсерваторията да синхронизират часовниците си, тя разполага със топка на върха си, която се спуска всеки ден точно в 1 следобяд.

Това се случва и до днес. По-късно обсерваторията инсталира голям часовник на портата си, така че всеки да може да види точното време във всеки един момент, вместо да чака сигнал. Въпреки това, за да видят този часовник, хората трябва физически да стигнат до мястото, което е неудобно.

Джон Белвил, асистент в Кралската обсерватория, има план. Вместо хората да идват в обсерваторията, може времето да отиде при хората.

Всеки ден Белвил настройва часа на джобен часовник в обсерваторията, след което пътува из Лондон, съобщавайки точното време срещу малка абонаментна такса. Той има около двеста клиенти, състоящи се от железници, производители на часовници, корабни компании и богати хора, които искат да си гарантират, че часовниците им показват точното време.

Часовникът, който Белвил използва, е най-съвременният джобен хронометър на Джон Арнолд, който показва времето с точност до една десета от секундата. Първоначално е направен за херцога на Съсекс и има златен калъф.

Когато го подаряват на Белвил, той сменя корпуса със сребърен, защото се притеснява, че може да стане жертва на крадци.

Мъжът продължава да изпълнява задълженията си по указване на времето до смъртта си през 1856 г., след което неговата вдовица Мария получава привилегията да го наследи. Тя прави това до пенсионирането си през 1892 г., когато е на осемдесет години. След това Мария прехвърля семейния бизнес на дъщеря си Рут.

Когато Рут Белвил поема бизнеса, тя се сблъска със сериозна конкуренция от различни телеграфски служби, които вече са в състояние да съобщават времето. Това обаче върши работа само на разполагащите с подходящото оборудване, каквото обикновените хора и малки фирми нямат. Така те продължават да разчитат на Рут Белвил.

Джон Уин, директорът на най-голямата компания, опериращата в сектора, я напада публично, твърдейки, че „методите й са забавно остарели“. Той намеква, че тя „може да е използвала женствеността си, за да печели клиенти“.

След като речта му е публикувана във вестник The Times, Белвил е обсадена от репортери, интересуващи се от нейния бизнес, а също и от възможния скандал, загатнат от коментарите на Уин. Тя обаче успява да се справи и новата публичност води до увеличаване на клиентите й. Белвил смята, че всичко, което Уин успява да постигне, е да й направи безплатна реклама.

Подобно на майка си, Рут Белвил продължава да „продава време“ до осемдесетте си години, като се пенсионира през 1940 г.

Дотогава модерните технологии са изпреварили любимия джобен часовник на Рут и той вече не може да се конкурира с по-ефективните, надеждни и достъпни начини за комуникация. Общо семейният бизнес на Белвил продължава 104 години - от 1836 до 1940 г.

Преди Рут да почине през 1943 г., тя дарява своя часовник, наречен Арнолд, на London Clockmakers' Company. Днес той се съхранява в Музея на часовникарите в Лондон.

Прочети още

Виж всички