Антимонополните политики са заседнали в 80-те години на миналия век и не отчитат промените, които технологичните гиганти налагат на пазара. Това споделят в свой анализ за The Economist Христос Макридис и Джоел Тайър.  

Макридис е изследовател в Лабораторията за цифрова икономика на Станфордския университет и главен изпълнителен директор на стартъп компанията за финансови технологии Dainami. Тайър е президент на Digital Progress Institute и адвокат, който се фокусира върху проблемите на поверителността на личните данни, антитръстовото законодателство и киберсигурността.

Според авторите на анализа съдилищата и регулаторите разчитат на т. нар. "стандарт за благосъстояние на потребителите", формулиран от икономиста Робърт Борк през 1978 г. Той заменя класическия антимонополен анализ, фокусиран основно върху насърчаването на конкуренцията, и взема предвид различни ползи за потребителите, включително по-ниски цени, иновации и по-добро качество на продуктите. Всички тези фактори трябва да се вземат предвид от институциите, когато оценяват дали на пазара е наличие на доминиращо монополно положение или не. 

Но учени, съдилища и регулаторни органи пренебрегват многостранните тестове на Борк и упорито се съсредоточават само върху цената. Резултатът, 40 години по-късно, е, че няколко технологични гиганта успяха да постигнат реална пазарна доминация, смятат Тайър и Макридис.

Проблемът, според тях е, че предлагането на безплатни услуги представлява ново предизвикателство за измерване на антиконкурентната вреда и благосъстоянието на потребителите. И ако основната мярка е само цената, е трудно да се спори, че безплатните услуги са лоши за потребителите.

Правните анализатори срещат трудности при прилагането на други неценови фактори към технологичните компании, дори когато се сблъскват с такива демонстрации на монопол като цензурата, въз основа на гледна точка и налагането на такси за разработчиците на приложения и рекламни технологии. А също и при наличие на действителна вреда за потребителите, като нарушения на поверителността на личните данни или косвени разходи върху дигиталните стоки и услуги. 

Тези технологични платформи позволяват незабавна комуникация, електронна търговия, търсене на информация и политическа ангажираност. В замяна на тези услуги клиентите предоставят данни. Авторите на изследването твърдят, че данните са новата валута, която капитализират тези технологични гиганти. Всеки "клик", всяко взаимодействие и всяка трансакция захранва цифровата икономика.

В тази светлина концепцията за безплатните услуги се оказва подвеждаща, тъй като потребителите наистина плащат цена, като предоставят своите данни. Още по-лошото е, че те често го правят, без да разбират пълните последици. Тези факти изискват повторно калибриране на стандарта за благосъстояние на потребителите, за да се защитят правата на им и да се насърчи конкуренцията на пазара. 

Данните са повече от цифров отпечатък. Това е ресурс, който технологичните компании използват, за да натрупват контрол и богатство, пишат авторите на анализа. Динамиката на мощността в този обмен остава небалансирана, като потребителите често не осъзнават стойността на своите данни.

Някои съдилища и академични представители твърдят, че тези вреди са спекулативни и трудни за количествено определяне. Но има показател, чрез който може по-точно да се измери дали благосъстоянието на потребителите се обслужва от технологичните компании или не - количеството данни, които те събират в замяна на предлаганите от тях безплатни услуги. 

Макридис и Тайър се фокусират върху няколко различни метода за извличане на стойността на данните, особено от финансовите пазари и структурните методи. Като цяло те разглеждат ролята, която данните играят в производството на стоки и услуги.

Google, например, изискваше малко данни от потребителите, когато направи своята услуга за търсене достъпна през 1997 г. Днес компанията изисква почти постоянен достъп до геолокацията на своите потребители, навиците за харчене и времето, прекарано в други сайтове. Един съдия може да прецени дали Google произволно изисква от своите потребители да предоставят повече данни, подобно на повишаването на цената на даден продукт, единствено за да се възползва от приходи от реклами и повече пазарен дял. Това би означавало антиконкурентно поведение, което не е позволено от антитръстовото законодателство във всеки друг контекст.

Потребителите рискуват и получават малко нови ползи всеки път, когато технологичните компании изискват повече данни от тях. Дори с увеличаването на данните, които получават, качеството на техните услуги остава практически непроменено. Тези компании събират тези данни с малко предпазни мерки и, благодарение на тяхното изкупуване или сливане с други компании, те на практика нямат никакви значими конкуренти, смятат още авторите на анализа, цитиран от The Econmist.

Големите технолотични гиганти, известни като Big Tech, на практика превръщат данните в нова валута, която функционира като основа на бизнес моделите на много компании. На фона на днешните цифрови пазари, управлявани от данни, фактът, че те се превръщат във валута, би трябвало да стимулира преразглеждането на начина, по който се тълкуват антитръстовите правила, кактои дефиницията за конкурентен технологичен пазар, казват още Христос Макридис и Джоел Тайър.  

Прочети още

Виж всички